ЛИЧНОСТТА НА КРИШНАМУРТИ, въобще не е важна. Важното е ние да изследваме, да изучаваме, да наблюдаваме и да мислим ясно, не да се опитваме да разберем говорещия, а заедно да разберем, какво се е случило на човечеството, какво се случва в света и нашите взаимоотношения с него.
НА НАС ПОСТОЯННО НИ Е КАЗВАНО от другите какво да мислим и какво да правим за проблемите в нашия живот и за света около нас. Кришнамурти считаше, че това е неправилно, като казваше, че най-важното е да открием за самите себе си. Той отхвърляше всеки един авторитет, включително и себе си като авторитет, отричаше авторитета на гурутата, на религиите, на психолозите, на философите и политиците, като казваше, че няма нито (духовен) учител нито (духовен) ученик. Вместо това, той утвърждаваше, че ние сме като двама приятели, може би седящи в парка или разхождащи се по тиха алея, говорейки за дълбоките проблеми на
живота, приятелски, честно и без усилие.
Този изключително директен и семпъл подход е отразен в езика, който Кришнамурти използва. Въпреки, че говори за най-задълбочените и сериозни неща, той използва всекидневни думи, освежаващо свободни от жаргон и реторика, за да изследва универсални теми, които засягат всички нас, теми като като страх, самота, образование и взаимоотношения. Неговият подход може да бъде определен като безкомпромисен и все пак той говори с истинска грижа за човечеството, към която е добавен хумора на мъдростта.
Няма (духовен) учител и (духовен) ученик.
Изглежда сякаш учението на Кришнамурти е интелектуално и ние трябва да направим усилие, за да го разберем с помощта на нашия интелект. В края на краищата, това е начинът, на който сме били обучени, как да учим, чрез натрупване на знание и опитности. В дискусии с хора от различни професии и позиции в живота, той отхвърляше интелектуалните отговори на мисълта и паметта, търсейки истински отговори, които задълбочават изследването или се срещат с него на „същото ниво, със същата интензивност, в същото време“. Само тогава, той казваше, едно прозрение и едно ново разбиране е възможно. Разбира се, диалогът с Кришнамурти не е възможен сега, така че в наши дни предизвикателството е да навлезем в учението, да навлезем в дълбочина, когато четем или гледаме Кришнамурти, или слушаме уникалните работи, които той остави, и да използваме както неговите думи, така и нашите взаимоотношения, като едно огледало:
Той просто действа като едно огледало за теб, за да се огледаш (в него). Това огледало не е авторитет. То няма авторитет, то е просто едно огледало. И когато видиш това ясно, когато разбереш какво виждаш в това огледало, тогава го изхвърли, счупи го.
Учението на Кришнамурти е уникално по своята всеобхватност, дълбочина и подход. Виждайки готовността, с която ние създаваме идеи и концепции, той често отказваше да определи или да дефинира тези фундаментални неща от живота, които изследваше толкова задълбочено – свободата, състраданието, любовта, религията, креативността, да назовем няколко от тях – в позитивни термини, вместо да подходи към тях по един отрицателен начин:
Всъщност, какво е религия? За да открием какво е религията, ние трябва да отречем какво тя не е. Тогава тя е. Същото е с любовта. Любовта не е омраза, ревност, амбиция или насилие – така че, когато ние отречем всичко това, другото остава, което е състрадание. По същия начин, ако отречете какво не е религия, то вие ще отриете какво е истинската религия, какво е истинският религиозен ум.
Дали това отрицание е централно в учението на Кришнамурти? Дали то е определено, без да е превърнато в една идея и нещо, което да бъде практикувано? То може да бъде толкова просто като виждането на фалшивото като фалшиво и неговото отхвърляне.
Ние бързо формираме представи за себе си и за другите, което означава, че нашите взаимоотношения се извършват чрез тези представи.
Това води до въпроса за гледането, виждането или наблюдаването. Ясно е, че ние оперираме от миналото, и наистина сме съставени от миналото, така че когато наблюдаваме света, когато наблюдаваме нашия живот или един (определен) проблем, можем ли да го видим наново, като за първи път, свободни от миналото, без мисли? Това гледане без наблюдател и дълбокото осъзнаване, че наблюдателят е наблюдаваното (нещо), е фундаментален за възможността за трансформация. Наистина илюзорното разделение между наблюдател и наблюдавано може би са причина за истинското разделение и конфликт в нас и в света.
Когато човек наистина разбере, не вербално, не интелектуално, а действително, като нещо, което е истина, тогава вие ще видите, че когато наблюдателят е наблюдаваното, всичките конфликти приключват и следователно всичките наши взаимоотношения претърпяват радикална промяна.
Тази трансформация Кришнамурти вижда като толкова наложителна в нас и следователно в света.
Където и да погледнем, ние виждаме проблеми от всякакъв вид. Същото е много често истина в нашите взаимоотношения и вътрешен живот. Кришнамурти изследва нашата тенденция да опитваме да разрешим тези проблеми с помощта на мисълта и времето. Времето и мисълта са тъждествени за Кришнамурти, с мисълта, която винаги принадлежи на миналото и следователно е ограничена. Времето е може би най-радикалният елемент на неговото учение, противопоставяйки се на преобладаващите религии, техники и системи, които утвърждават времето като едно средство за промяна: Аз съм това, но аз ще стана онова; „това, което е“ и „онова, което би трябвало да бъде“. Кришнамурти посочва това:
ромяната, както ние я познаваме, включва едно движение във времето и това движение е като като да срежеш въздуха с меч – това не дава нищо, това просто води до множество активности. Но когато вие цялостно разберете този процес, последствията и значението на промяната и следователно я оставите (естествено) да отпадне от вас, то вие ще видите, че умът е в състояние на тишина, в която всички движения на ума са приключили и това ново движение на тишината не е разпознаваемо и следователно не е възможно да бъде преживяно. Едно такова състояние не изисква промяна, то е вечно движение и следователно е отвъд времето. Тогава има едно действие, което е правилно, което е истина, винаги и при всички обстоятелства“.
Зад изследването на Кришнамурти, никога много далече, е нещо неназовимо.
В нашите взаимоотношения, възможно ли е да видим другия без миналото, което съществува в нас във формата на представи и да се срещнем с някого наново? Ние бързо изграждаме представи за себе си и за другите, като нашите взаимоотношения се случват чрез тези представи. Ние може би си мислим, че това води до сигурност, ли поне удобство, но както Кришнамурти посочва:
Мисълта изгражда изключително много представи, както вътрешно, така и външно, във всичките наши взаимоотношения и следователно има разделение във взаимоотношенията, което неминуемо води до конфликт и разделение.
В крайна на краищата тези представи, които се проявяват като принадлежност към определена страна, религия или група, причиняват конфликтите и войните, които ние виждаме по света.
Кришнамурти често завършваше една лекция или серия от разговори като засягаше един аспект от живота, която ние често държим на дистанция – смъртта. Той говореше за нашите привързаности към другите, към различни неща или идеи и виждаше смъртта като един истински край на това, към което ние се държим. Но дали смъртта е нещо, което се случва в края на живота или тя е част от самия живот? Предизвикателството на Кришнамурти е да завършваме (приключваме) във всеки един ден, във всеки един момент, така че ние да живеем с това „огромно нещо наречено смърт“. Само тогава има едно ново начало.
Смъртта е краят на нещата, към които вие сте привързани – вашите мебели, вашето лице, вашите идеи, каквото е там. Вие се довели това отдалечено изглеждащо нещо, наречено смърт до незабавно действие в живота, което е края на вашата привързаност. Така че смъртта означава едно ялостно обновление, едно цялостно обновление на един ум, който е бил хванат в миналото. И така умът става изключително жив, той не живее повече в миналото.
Зад изследването на Кришнамурти, никога много далече, има нещо неназовимо, неизмеримо, нещо, което не може да бъде познато или дори преживяно. Това безвременно, безизборно състояние е нещо, което той отказва да назове с думи, признавайки, че човечеството винаги е търсило нещо „отвъд“. Дали това „нещо“ е достижимо чрез който и да е познат подход? Кришнамурти казва не:
Няма път към истината, независимо от всичките философии; защото реалността е непознаваема, неназовима, немислима (отвъд мисълта). Само един свеж, невинен, млад ум може да открие какво е истината; и само при един такъв ум, който е свободен от познатото, това неназовимо, това непознаваемо може да дойде.
МОЖЕ БИ, АКО ВИЕ ИМАТЕ ТОЗИ КЪСМЕТ, прозорецът ще се отвори и бризът ще полъхне вътре – това зависи от състоянието на вашия ум. Състоянието на ума може само да бъде разбрано от и чрез самите вас, като го наблюдавате и същевременно никога да не се опитвате да го оформите. Това означава да го наблюдавате без никакъв избор. Поради това безизборно осъзнаване може би вратата ще се отвори и вие ще знаете какво е това измерение, в което няма конфликт, няма време, което никога не може да бъде описано с думи.
Krishnamurti
